Със спомени за „Неоспоримата съвест на българския театър“ ученици на Юлия Огнянова отбелязаха в Бургас 100-годишнината от рождението й

Неоспоримата съвест на театъра, академия за достойнство, майка кураж, неповторима, светицата и бомбаджийката на българския театър. Това бяха само част от думите, с които възпитаници на Юлия Огнянова (1923 – 2016) описаха своята учителка по време на събитието „Юлия Огнянова – академия за достойнство“ в Държавен куклен театър – Бургас. То е част от седмицата, посветена на 100-годишнината от рождението на известната българска режисьорка, което събра в бургаската зала публика, имаща възможност да се докосне до личността на Юлия Огнянова чрез разкази за нея от Христина Арсенова, Румяна Емануилиду, Петър Тодоров, Нина Димитрова, Съби Събев и Христо Симеонов. Начало на събитието постави премиерата на все още неозаглавен 11-минутен документален филм със снимки от нейни постановки в „Театър АБ“ от Пловдивския куклен театър, от Полша, от Рига, видео кадри от честването на годишнината на „Театър АБ“ в драматичен театър „Адриана Будевска“, както и редки интервюта с Юлия Огнянова. Филмът е създаден от екипа на Христина Арсенова, директор на Бургаския куклен театър и ученик на Юлия Огнянова. В него са използвани кадри от личния архив на Румяна Емануилиду, журналист и основател на издателство „Знаци“. Тя успява да издаде седем книги за режисьорката, стъпващи на дългогодишното им познанство и десетките часове аудио- и видеозаписи, които Емануилиду успява да направи в продължение на 15 години.Вечерта завърши с отличената с „Икар“ постановка „Филифьонката, която вярваше в бедствия“ на Петър Тодоров, също ученик на Юлия Огнянова.Ето какво още споделиха за Юлия Огнянова участниците в срещата:Румяна Емануилиду, журналист, основател на издателство „Знаци“:“Докато бяхме с Юлия, тя винаги настояваше да правя аудиозаписи на срещите ни – да включвам и да записвам. Никога не е възразявала и да я заснема, но онези, които са били с нея, знаят, че самите разговори се превръщаха в някакво свещенодействие и аз не съм смеела да включа камерата си. При нея срещите обикновено продължавах по 3-4 денонощия, за да работим по книгите. Винаги поръчвах предварително храна и не можеше да се прекъсне разговорът. Веднъж се падна по Сирни Заговезни, когато децата ми звъняха да ми искат прошка, но тя не даваше да включвам телефона, за да не си губим времето. И ние говорихме, говорихме до ранни зори. С настояване получавахме по един час сън и после отново продължавахме. Така 15 години. От тези разговори направихме седем книги. Недовършена остана само „Юлия и Брехт“. Юлия трябва да се чете. Някой тези дни беше написал, че никой досега не е описал нейната методология. Ама то и не е нужно някой да се мъчи да я описва, защото тя самата го е направила. В книгите го има и педагогическото й кредо, има я и програмата й за обучение на студенти. А последната книга „Завещаното“, която тя остави в недовършен вид и наричаше своето писмо до студентите и актьорите, с които е работила, го направихме заедно с Христина Арсенова, като тя приложи метода на монтажното мислене на Юлия. Така се роди и „Завещаното“. Преди 100-годишнината допечатахме „Юлия и клоуните“ и „Уроците на Юлия“. Има какво да се чете в тези книги. Разговорите за Юлия не трябва да са събитийни около рождения й ден. Те трябва да продължат. Не ми се иска след седмица отново да се замълчи и да срещам студенти, които не са чували името й, или някой да се сети, че тя е преподавала някога в университета. Юлия наистина вярваше, че със средствата на театъра може да бъде променено и обществото, да бъдат променени и хората. Тя дълбоко вярваше, че всеки човек носи в себе си творческото начало и че рано или късно това ще стане повсеместно проявление. Тоест изкуството няма да има материалния характер, който има сега, а то ще бъде плод на спонтанна творческа изява на всяка личност. Както е било, вероятно когато хората са рисували в пещерите. Тя вярва в това и го постигаше със студентите си. Това беше методът й – да извади и да изхвърли всичко, което е наслоено като възпитание, образование, академизъм, пропаганда, докато бръкне най-дълбоко до детето в теб – до най-чистото. Това беше нейният творчески метод. Той се дължеше на безкрайни, безкрайни разговори. Аз имах шанса да работя с Юлия единствено, защото съм от Бургас. Споменаването на Бургас отваряше вратата за нея. Ние започнахме от историята на Театър „АБ“ и продължихме с всичко след това. Ако прочетете от книги й, ще видите, че всяка мисъл е повод за филм, за разсъждение, за много неща. „Аз смятам, че всеки се продължава чрез учениците си“, казваше тя. Не ценеше толкова себе си в театъра, колкото себе си като педагог. А какво остава след Юлия? Не можеш да знаеш, но знаеш, че ти си един човек преди срещата с нея и си друг човек след срещата с Юлия. Петър Тодоров, режисьор, продуцент, основател на фестивала „Ерата на водолея“ и Център за изкуства „За Родопите“Много е трудно да говориш за най-важния човек в живота си. Когато си мисля за Юлия, тя никога не е напускала сърцето и цялото ми същество. Тя беше майка за всички нас. Ние, нейните ученици, бяхме нейните деца. Когато говоря за това, наистина не преувеличавам. Часове ни по режисура се провеждаха в нейния дом. Отивахме там в 9 сутринта и стояхме до 9 вечерта. Тя готвеше за нас, а това време минаваше неусетно. Самата тя не желаеше да идва много в академията. Всички я наричат професор, но тя нямаше академични титли, защото категорично отказваше да се яви на академичен съвет и да придобие титла доцент или професор. За всички нас тя беше просто нашата учителка, нашата майка. Ако не беше тя, аз може би никога нямаше да се окажа в тази професия. Аз съм бургазлия и се гордея с това, че в живота си срещнах един такъв човек. Това се случи именно в Бургас. Имаше една нейна изключителна постановка на работническия театър в Профсъюзния дом -„Суматоха“. Тогава се запознах за пръв път с нея. Бях едно младо момче и от улицата отидох и я помолих за среща. Тя веднага откликна. Прочетох й анализ на пиеса, който бях направил – мисля, че беше „Бяла приказка“ на Валери Петров, и след това есента се оказах в нейния клас. Това беше чудо. Тогава за нас ВИТИЗ беше нещо немислимо. Хора като мен не попадаха в театралната академия. Но ако не беше Юлия, аз нямаше сега да стоя пред вас. Известен факт е, че Юлия никога не е учила режисура, но тя произведе едни от най-интересните режисьори в българския театър. Юлия е учила театроведство в Москва и след като се връща в България, е разпределена с тримата големи мъже режисьори в бургаския театър. Макар да е драматург, по някакви неведоми пътища й възлагат да направи пиеса. Друга голяма революционна стъпка, която тя прави тогава, е, че за пръв път в България се поставя пиеса на Брехт. Знаем, че по това време се шири т.нар. социалистически реализъм – реалистичен театър, докато Брехтовият театър е друг. Така Юлия през Брехт въведе монтажния принцип в българския театър. Тя ни учеше на това – на монтажни структури. Повече се учехме от кино, отколкото от театър. Ходехме и гледахме само хубави филми, защото тя казваше, че от едно лошо произведение на изкуството не можеш да научиш нищо. Вместо това трябва да гледаш нещо, което да те вдъхнови, след това да го разкостиш и да го събереш отново, за да разбереш принципите. Юлия е неповторима. Тя наистина е човек, когото не срещаш често. Тя живееше в собствен свят, който се състоеше единствено от идеи и идеали. Тя нямаше никаква връзка с ежедневието. Отказваше да се занимава и да занимава и нас с ежедневните неща. Аз имах щастието да бъда студент по време на големите промени в българското общество в периода 1988 – 1993. Този период го прекарах рамо до рамо с Юлия. Няма да забравя един час по режисура, когато някой каза да включим телевизора. Беше ноември 1988 г., когато видяхме как Тодор Живков беше свален. Никога няма да забравя този ден. За Юлия това беше може би най-мълчаливият ден в живота й. От вълнение лицето й сияеше, че нещо се променя най-сетне. Всички знаем нейната история, как на нея се възлагат големи надежди, но тя отказва да тръгне по този път и отказва всякакви постове. По тази причина й бива забранено да работи, прекарва известно време в чужбина и се захваща с куклите. Защото тя смяташе, че в кукления театър творците са много по-свободни. Когато боравиш с алегория, не боравиш само със словото, можеш много по-лесно и по много по-умен начин да прокараш някакви по-алтернативни идеи. Докато Юлия беше жива, не даваше интервюта или някой дума да продума за нея. Изключително щастлив съм, че тя е позволила на Румяна да опише нейната история, за което я поздравявам. Нина Димитрова, актриса, режисьор, основател и артистичен директор на театър „Кредо“ Докато пътувах насам, започнах да се връщам назад. Когато Петър спомена сега, че Юлия за първи поставя Брехт в България, тя прави „Майка Кураж“. Е, заглавието на тази Брехтова пиеса изключително много важи за Юлия. Тя беше майка Кураж за всички. Спомням си 1991 г., когато започнахме да правим „Шинел“ и получих един важен урок. Работата не вървеше, аз изпаднах в истерия. Клечах в една клетка и пеех „Одата на радостта“. Зуекът ме питаше от другата страна „Защо пееш?“ и аз му казвам: „Не знам, защото съм свободна.“ Той ми отговаря: „Е, как си свободна, като си вътре?“. Аз пък му казвам, че мога да изляза отвън. Докато си ги говорехме тия глупости, изведнъж като лалугери замираме и двамата, заедно със Светльо Габов, който също е в екипа на спектакъла и е студент на Юлия Огнянова, разбираме, че нещо се случва. Че откриваме нещо, което е много хубаво, обаче се чудим къде да го набутаме в спектакъла. Когато Юлия дойде, а тя идваше от време на време да удари едно рамо, както обичаше да казва, ние казахме какво сме открили. Спомням си думите й: „Деца, вие сте събрали спектакъла в шепа.“ И до ден-днешен, като попитам някой режисьор за какво му е спектакълът и ако той не ми го събере в шепа, която, като я отвори, да не разбирам какво виждам вътре, разбирам, че няма смисъл да му гледам представлението. Ако трябва да кажа с две думи какво е Юлия за мен, тя е светицата на българския театър и бомбаджийката на българския театър. През 80-те години тя заложи бомба със своите ученици, която изгърмя 90-те и още се чуват отгласите от гърмежите. Заглавието на вечерта за академия по достойнство е много хубаво, защото тя действително беше един достоен човек, който живееше някак си по клоунски. Както знаем, клоунът е лишен от всякаква злоба, от всякаква корист. Включително и практичност. И колкото беше непрактична в живота, колкото беше неоправна с битието, когато ставаше въпрос за изкуство, тя беше просто рентген. Благодарна съм, че животът ми се дели на преди и след Юлия. Тя е тайнство, което само онзи, който не го е преживял, няма как да разбере какво се случваше в тези безкрайни часове, за които и Петър и Румяна говориха. Това чувство за отсъствие на време. Юлия нямаше часовник и ако някой не кажеше стоп, нямаше край. Много съм й благодарна, защото, ако го има „Шинел“, а той стана на 30 години, това е защото Юлия застана зад този спектакъл. Спомням си, че беше хванала няма-да-казвам-кого за реверите и му каза: „Не виждате ли, че се появява нещо различно?“ Ние самите дори не сме знаели какво точно се появява, но знаехме, че е нещо, което искахме да направим и да кажем. Смея да твърдя, че този спектакъл щеше да бъде убит от бездушието и липсата на желание да бъде разгадан, обяснен и подкрепен от театралното съсловие по онова време. А това да имаш такава майка Кураж, която да застане зад това, което правиш, наистина е голям шанс. Ще завърша с това, което Юлия казваше: „Лесно е да направиш добър творец. Трудно е да направиш добър човек.“ Юлия ме научи да уважавам твореца първо заради морала му, а след това заради таланта му. И до ден-днешен не мога да работя с хора, които не уважавам, ако ще да са и най-големите гении на епохата. Четете Юлия. Нашето съвремие има нужда от нейните думи, нейните завещания и от хора като Юлия. Надявам се, че нейните ученици, които останаха, ще можем по някакъв начин да продължим да предаваме методологията, в основата на която стои изречението: „Природата е най-великият художник.“