Колекционерът Иван Ненков написа книга, посветена на художника Милко Божков
Иван Ненков описва в книга дългогодишните си контакти с художника Милко Божков. Изданието е наречено „Милко Божков през погледа на колекционера“. Ненков притежава много творби на автора, част от тях са представени в ретроспективната изложба на Божков, която е подредена в Градската художествена галерия във Варна по повод 70-годишнината му. Експозицията е част от форума „Август в изкуството“. Книгата е подготвяна пет-шест месеца, но се пише от години, тъй като съдържанието й е базирано на дневника на автора. Много от нещата съм ги събирал през тези 30 години на нашето приятелство и сега ги систематизирах на едно място, казва Иван Ненков. Кога решихте да си водите дневник? Това беше ли свързано с познанството Ви с художниците във Варна? – Обичам да си записвам и го правя всеки ден. Започнах да купувам картини от 1987 г. Контактът с художниците във Варна ми беше много интересен, най-близък бях с Милко Божков, Веселин Начев, Сашо Анастасов и Васил Василев. Те се отпускаха пред мен и говореха за живота и изкуството. В един момент си казах, че не е лошо да записвам тези неща, защото иначе ще се забравят. Вера Мутафчиева има мисъл, че всеки човек е библиотека, която изгаря, когато той си отиде, затова е хубаво да бъде отворена още приживе. Започнах записките през 1993 г., имал съм пропуски, но съм си нахвърлял конспекти и после възстановявам спомените. Обичам да пиша на ръка, защото на компютъра не е така спонтанно. Има много материал, сега работя по книга за Веселин Начев, но тя ще бъде различна, защото нямам толкова споделени негови размисли. Мнозина смятат, че е добре да издам и самия дневник. Защо точно изобразителното изкуство Ви привлече? – Аз съм от Трявна, знаете какъв е този край. Впечатли ме експозицията на Димитър Казаков – Нерон в школото в града. Майка ми можеше да рисува, както и брат ми, но аз не мога. Мъчил съм се, но го уважавам толкова това изкуство, че не мога да си позволя да му посегна. Работех като проектант, машинен инженер, оттам са парите, които харчех за моето хоби. През 1983 г. се впечатлих от изложба на Златни пясъци, където видях стол в нереални цветове, висящ във въздуха. Оказа се на Милко Божков. След време той ми подари картината си „Нощ на село“, защото е рисувана на този стол. Не мислех да колекционирам, но с жена ми се запалихме от една абстрактна изложба на Сашо Анастасов. Възпитан в социалистическия реализъм, смятах, че изкуството трябва да служи на масите, но постепенно пречупих вижданията си и започнах да харесвам именно абстрактното. Започнах да купувам картини, хареса ми контактът с тези хора и така тръгна. Те колко бързо Ви допуснаха до себе си? – Когато за първи път влязох в ателието на Милко Божков, той ме посрещна доста сдържано и каза, че в момента няма нищо за продаване, но ме покани в „Галерия 8“ на Борис Стателов, където имаше негови творби. Аз избрах да купя полиптиха „Булото“, който сега участва в ретроспективната изложба във Варна, и му казах, че поисканите от него 350 лева са малко за такава работа. Той предложи 450, стиснахме си ръцете, засмяхме се и близостта ни дойде от раз. В книгата казвате, че в България няма пазар на изкуство и по тази причина по-сериозните неща на Милко Божков са „заминали“ в чужбина. Не изпитвахте ли съжаление? – Така е. Нещата, които той рисуваше за галерии в Германия и Люксембург, където направи няколко изложби, бяха по-пипнати, по-усложнени и имаха много по-висока цена от тази, която можеше да се даде в България по онова време. Куриозното обаче е, че голяма част от картините в момента се завръщат у нас, тъй като се препродават. На Запад пазарът в момента е много ограничен и има логика продавачите да търсят купувачи именно от региона, откъдето е авторът, защото той е свързан с битието на страната. Поначало в творбите на Милко винаги има връзка с това, което го обгражда, с един периметър от няколко километра, затова и Йордан Радичков е любимия му писател. Той отдавна е решил, че трябва да се реализира в България. Свързан е силно с рода си, със селото. Последните му неща са минимализирани, няма толкова от бита, елементите от околния свят са като някакъв знак в картината, докато преди те бяха основното. Новите му неща сигурно ще се ценят много навън, но той е решил, че това, което прави тук го задоволява. Смята се за истински български художник и затова се подписва на кирилица, за разлика от други свои колеги. Действително художниците, които най-много се ценят в България, са свързани силно с корените ни. Творецът не трябва да си измисля и това важи за всички изкуства, защото се усеща, става фалшиво. Той трябва да види, да усети, за да направи нещо добро. Защо обаче Милко Божков не се е чувствал добре във Варна и е решил да се оттегли на село? – Той избяга от административната работа като заместник-директор в градската галерия. Не му стигаше времето да рисува от служебни задължения и разправии с общинската администрация. Директорът Ванко Урумов често отсъстваше и Милко правеше всичко. Първо започна да си търси ателие, защото работеше в една ниша на галерията, където зимата бе лют студ, а лятото – адска жега и въпреки това там направи шедьоврите за Люксембург. Един есенен ден на 1999 г. той си тръгна. По ирония на съдбата до селото го закарах аз, който бях против заминаването му, защото щеше да ми липсва. Не загубихме връзката си, гостувах му често, стояхме до среднощ на приказка и именно от тези разговори се родиха записките, които влязоха в книгата. Доколко е важна успешната реализация за един художник според Вас? – Мнението, което се шири, че художникът трябва да бъде гладен, за да създава, вече не важи в нашето материално общество. Преди, когато времето не е било толкова комерсиално, някои творци са гладували и са направили невероятни неща като Ван Гог и Модиляни. Сега, ако художниците не могат да се реализират, те много често се отказват и започват да се занимават с нещо друго. Вие сте написали, че смятате, че има йерархия занаятчия, художник, артист, творец и определяте Божков като творец. Защо смятате така? – Милко не харесва термина артист и не приема да го наричам така. Не одобрява и творец, смята се за художник. Аз мисля обаче, че той наистина твори. Всяка негова работа е напълно различна, творческият момент е много силен в него, той е постоянно търсещ. Има много художници, които в началото извеждат някакъв интересен елемент, върху който работят, докато той го обмисля цялостно. Всичко е преминало през главата му предварително и когато седне да рисува вече му е ясно какво ще бъде. Работи бързо, защото за него няма тайни в технологиите. Не прави никакви компромиси с материалите, ползва най-добрите. Творчеството при художника свършва, докато създаде картината, после е търговия. Бил ли е различен в различните периоди на живота си? – Да, променя се. Той е отворен човек и около него винаги има смях и закачки. Не винаги казва това, което мисли, щади хората и не ги съди, защото казва, че това е работа само на Господ. В последните години взе да става все по-мъдър. Изживя катарзис след смъртта на майка си и баща си, на Стоян Цанев и Светлин Русев. Осиротя и се стресна от това, разбра, че по някакъв начин трябва да компенсира изгубените години. Тогава реши да пътува и да види на живо произведения на велики майстори. Прави по-малко работи, изпипва ги, вече отказва изложби, защото смята, че е имал достатъчно и е задоволен. Живее в най-обикновена къща, ателието му е скромно. Казва, че му стига да има къде да си държи рамките и картините и да си сложи статива. Не мисли като мнозина за разкоша, далеч е от това, но обича доброто вино и хубавата храна. Смятам, че се промени се положително за него. В книгата Ви има цитати от Милко Божков. Откъде са взети, той ли е записвал мислите си? – Не, той не си записваше нищо. Издаде преди време есета, но в моята книга е казаното от него в нашите разговори. Записвал съм и речите му от откривания на изложби, където той обича да говори. Взех и размисли от интервютата в двата филма, създадени за него. Не са ли му предлагали да преподава? – Предлагали са му, но той не иска, въпреки че може да каже много. Категоричен е, че който се хване с това, се губи като творец. За да бъдеш добър преподавател, трябва да дадеш всичко от себе си, той би направил така и ще загуби другото. Милко Божков е роден през 1953 г. във великотърновското село Ресен. Завършва живопис в Националната художествена академия при проф. Добри Добрев. Има самостоятелни изложби в България, Полша, Чехия, Словакия, Русия, Австрия, Швейцария, Люксембург, Нидерландия, Швеция, Германия, Франция. Той е един от двигателите на артистичното средище „Фабрика Вулкан” във Варна. В периода 1989 – 1999 г. е зам.-директор на Градската художествена галерия в града. Няколко пъти е носител на първа награда от Биеналето на графиката във Варна. Сред отличията му са наградите „Захари Зограф” през 2002 г. и „Владимир Димитров – Майстора“ (двукратно). През 2016 г. е отличен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, за заслуги в развитието на културата и изкуството. Живее и работи в село Стефан Стамболово.